За киното казват, че е “седмото изкуство”, че обединява творба и зрител. Наричали са го и “масово чудо”. В последните две години се превърна в някак екзотична разходка. За Христо Христозов киното е дом. Той е човек, който говори пламенно за актьорската игра на младия немски актьор Албрехт Шух в екранизацията на „Шахматна новела“ по Стефан Цвайг. Може би затова програмен директор на Дома на киното му приляга повече от всичко. Образованието на Христозов го прави юрист, но той приключенства в бизнес земите и накрая се озовава в приказния свят на филмовото изкуство. Киното се появява случайно в неговия живот по време на университетските му години. Тогава Христозов живее на ул. „Будапеща“, в близост до Дома на киното. От кварталното място за култура и кино, то се превръща във вечно търсения (и намерен) дом.

Седалките в Дома на киното - дълга експозиция и няколко образа на Христо Христозов седнали на различни седалки в кадъра.
Христо Христозов в Дома на киното. Снимка: Александър Атанасов.

Разкажете на читателите кой е Христо Христозов.

Завърших Софийския университет. Още в първи курс разбрах, че правото не е нещо, на което мога да посветя живота си. В дисциплината „Философия на правото“ по неприятен начин проумях, че моралът и справедливостта не са водещи в начина, по който се мисли и практикува право. По онова време вече работех в една международна компания и там се развих в различни проекти до ролята на човек, който ръководи вътрешни обучения и създава поле за развитие на служителите в две посоки: мениджмънт и менторство. Това е сфера, в която до ден днешен работя. Преди време бях част от FranklinCovey Bulgaria, представляваща програмите на Стивън Кови и „Седемте навика на високоефективните хора“. Нещо, в което аз безкрайно много вярвам - в книгите и концепциите, в програмите по тях и избраната методология. Понастоящем съм асоцииран фасилитатор в Бизнес институт и работя по теми като лидерство, развитие на екипи, доверие, емоционална интелигентност.

Паралелно с това, в началото на 2017 г., поех Дома на киното като програмен директор. Преди това минах през ролите на доброволец, координатор и какво ли още не - и в киното, и в екипа на „София филм фест“. Сега, след две години пауза, в която се занимавах с кино разпространение, фестивали, консултантски услуги в сферата на културата, включително и културния мениджмънт, отново съм в Дома на киното, което показва, че старата любов… остава и има значение.

Как се озовахте в София?

От Пловдив съм. Дойдох в София през 2007 г., за да уча. Тук съм прекарал съзнателната част от живота си.

Как прекарвате свободното си време?

В София обичам да ходя на кино. Не само в Дома на киното, а въобще. Обичам да ходя на театър. Обичам и СПА. Разхождам се из парковете на града, които безкрайно обичам. Обичам да ходя на концерти, танцовите спектакли са ми лична слабост.

Защо решихте да правите всичко това в София?

Мисля, че съм щастливец за това, че първата ми квартира в София беше на улица „Иван Вазов“, на ъгъла с „Шишман“. Моето преживяване от София в студентските години беше да живея в центъра, да съм на няколко крачки от най-хубавите местенца, да се чувствам добре. Още тогава се свързах много силно с този град. Чувствам се отговорен за това, че съм получил подкрепа, възможности и искам да дам моя принос обратно.

Защо са важни културните събития?

През културата можем да оглеждаме и да развиваме себе си без значение от формата. Тя отразява нашето моментно състояние - физическо, интелектуално, емоционално, духовно и през това огледало ние можем да се видим и да се развиваме. Разбира се, в по-прагматичен смисъл, това е и удоволствие, и забавление, и повод за размисъл, за преосмисляне съответно. Аз съм фен на не-лесно-смилаемата култура. Не вярвам, че културните проекти трябва на всяка цена да са “естетски”, красиви, а по-скоро да имат собствена кауза. За това убеждение узрях на по-късен етап.

Последният филм, който гледахте?

„Шахматна новела“ по Стефан Цвайг с Оливер Масучи и един невероятен млад немски актьор - Албрехт Шух. Вече съм му абсолютен фен, след като го видях в този филм и в “Берлин Александерплац” на Бурхан Курбани.

Последната постановка?

„Караконджул“ с Валери Йорданов по „Дервишово семе“ на Хайтов. Режисьор е Стоян Радев.

Христо Христозов в стаята с филми, заобиколен от филмови макари в кутии и чували с филмови ленти. Чернобял кадър.
Христо Христозов. Снимка: Александър Атанасов.

Какво е Вашето наблюдение за културата в столицата?

Че е пъстра, че има много възможности човек да се занимава с култура и да потребява култура.

Смятате ли, че хората го правят масово?

Да, има все по-голям интерес към театъра, към танцовото изкуство и към литературните събития. И към киното в някаква степен. От друга страна, е доста консервативна конюнктурата, защото по-скоро утвърдените имена и места са тези, които привличат публика. И за съжаление, няма толкова място за експерименталност, за новаторство.

Пример за такова ново място?

Сцена „Дерида“, например. Това е ново място, едва на две години, което се появи в старото студио на Къци и на „Кой е по-по-най“. Било е зеленчукова борса през 30-те години. Намира се на ул. „Самуил“. Сега е сцена за театър, пърформанс и за танц.

Кое е любимото Ви популярно място в града? А уединено?

Театър 199 е едно от моите места, защото там съм преживял най-емоционалните си срещи с театъра.

Има една алея в Южния парк. Пада се над централната част, в близост до Американското посолство. По-малко хора я ползват. Залезът е красив, погледнат от там. Прекрасно място е за разходки, по-интимни разговори.

Какви са проблемите на града, с които Вие се сблъсквате?

Аз не съм експерт на тема градоустройство, но е важно да се каже, че тротоарите в София са по-скоро бомбоубежища. Това е обидно неприятно. На този пред Дома на киното, който е нещо между паркинг, пешеходна зона и частично площ за нашия бар, виждам да се спъва ежедневно поне по една възрастна жена. И това е кошмарно, защото сме го говорили неведнъж с общинската администрация на нашия район, с колеги архитекти и с представители на организации. Засега няма промяна.

Какво друго забелязвате?

Мръсния въздух, разбира се. Тук също не съм експерт. За щастие, живея на деветия етаж и имам много дървета около себе си. Сякаш въздухът край мен е поносим, но гледката към Витоша, която е обвита в плащ от мръсотия, ме притеснява.

Липсата на адекватна (мащабна и добре оборудвана) открита сцена и на истинска (конкурентна акустично и технологично) музикална зала. Имаме зала „България“, която е прекрасна, но е малка. Имаме НДК, Зала 1, която категорично не е добра зала за музикални събития и „Арена Армеец“, която е спортна зала.

Представям си нещо от труда на „Елбфилхармония“ в Хамбург или „Зарядие“ в Москва (гледал съм документален филм за тях). Това са места, на които онемяваш от акустичните качества на пространството. В зала „България“, например, паркетът скърца, вратите са шумни и е недостатъчна за мащаба на големи музикални събития, които биха могли да се случват тук. Сигурен съм, че част от тях не се реализират именно заради това.

Какво смятате, че трябва да се промени?

Категорично да се обединим около каузата, че централната част на София трябва да притежава широки и приятни за разходки пешеходни зони. За въздуха не съм експерт, не знам, но да се реши този проблем. По отношение на културата - такава музикална зала трябва да бъде построена.

Кой е най-вълнуващият проект, по който сте работили в столицата?

Категорично, най-вълнуващият се казва „София филм фест за учащи“, защото това е проект, който е свързан с образование на младежи на тема не само кино, а добро изкуство изобщо. В тази програма съм виждал как поколения младежи са израснали с любов към киното. За мен тези понеделници в Дома на киното, по време на студентските ми години, бяха свещени. Когато станах програмен директор, имах възможност да я развия, да я разширя.

Върху какво работите в момента?

Фестивала за документално кино и изкуство Master of Art, който вече е на шест години и представя филми, посветени на изкуство - литература, кино, театър, изобразително изкуство, кулинарно изкуство, фотография. Това беше първият фестивал, който премина онлайн по време на пандемията. И напомни за сериозен проблем, който трябва да сложим на масата - достъпът, който ние имаме до изкуство в София, е в пъти по-голям и по-различен от този извън София. Разбрахме, че публиката на този фестивал е в цяла България. Получаваме писма, отзиви и желания събитието да се случва и онлайн. Над това работим в момента - селекцията за догодина.

Работя и върху личен проект - „Музей на любовта“. Събира кино, театър, литературни четения, представяния на книги, някога и флашмобове.

Избройте имената на трима души/организации, които са важни за развитието на София.

Несъмнено това е целият екип на „София филм фест“, от който и аз съм част. Това е най-големият фестивал, който показва богата програма от некомерсиално кино, което иначе не би стигнало до нашата територия, и срещи с неговите творци.

Целият екип на Софийска филхармония, комплекс „България“. Този храм е едно от моите любими места и това, което те правят, е безценно. Те бяха едни от първите, които започнаха да правят онлайн излъчвания по време на пандемията, за да не се прекъсва достъпът до техните събития в онези трудни месеци, когато всички бяхме затворени вкъщи.

Вече споменах Театър 199 и се изкушавам да го кажа пак, защото екипът е невероятен пример за това как в културата могат дълги години да работят изключително подготвени, експертни служители, за които театърът не е просто работа, а лична кауза. И тук говоря за целия персонал на театъра - от касиерите, през ПР-а, през техническите лица, през гардероба, разпоредителите. Изключителни са и това се усеща.

Интервю с кого бихте искали да прочетете в тази рубрика?

С Найден Тодоров, например. Мисля, че има много много какво да каже.

Как могат хората да бъдат по-ангажирани с културния живот в София? Какво трябва да правят, кого да следят, къде да ходят?

За мен големият въпрос е свързан с любопитството на публиката. С желанието на нас самите, като потребители на култура, да пробваме, да даваме шанс. Мисля, че много често се бърка това да харесваме с това да преживяваме, не с цел да ни хареса на всяка цена, а с цел да видим, да се свържем с други хора. Такъв е примерът с филма „Жените наистина плачат“, който някои нарекоха „скандален“. Той не е скандален, просто си позволява да сложи на масата проблеми, теми, въпроси, които по-рядко някой слага на масата.

Има един сериозен дефицит и той е липсата на пространство, което да обединява афиша на културни събития. Имам предвид онлайн.

В Дома на киното се стремим да работим в следните четири основополагащи стълба:

Първият е свързан със стойността, която предлага проектът/филмът/събитието и нашето пространство като цяло. Уникалният му принос.

Вторият е наличието на ефективен бизнес модел. Нещо, което, за съжаление, за много от културните институции не се отнася. Масово в тази сфера липсват подготвени хора, които да подобряват и да работят върху ефективни бизнес модели.

Третият е ангажирането на потребители/публика, което е процес по сегментиране на аудиториите и изследване на техните нужди. Работим в посока това да не бъде с анкети-хартийки, а с по-сериозни проучвания, които показват нуждите, потребностите, желанията и очакванията на публиката. Целта е да успеем да отговорим на тях чрез предлаганото съдържание.

Четвъртият, най-важен, е свързан с хората на място. Реалността е, че в повечето културни институции работят хора при много ниско заплащане и при пренебрежително липсващо отношение към тяхното развитие - кариерно, експертно, личностно.

Къде бихте поставили София на културната карта на Европа?

От една страна, София по нищо не отстъпва по брой и разнообразие на събитията спрямо Берлин, Виена, Белград, Атина. От друга страна, както казах, алтернативната сцена е изключително неприсъстваща в България. Пътувайки в Германия, Австрия, Белгия, Великобритания, виждам, че почти успяваме да покажем толкова богат киноафиш, колкото и там (макар благодарение на фестивали, а не на регулярно разпространение). Със сигурност сме много далеч от това да представяме повече световен театър в София. Същото важи за музикални събития. Какво да говорим в сферата на танц, пърформанс, съвременно изкуство…

Празни седалки в Дома на киното. Чернобял кадър.
Празни седалки в Дома на киното. Снимка: Александър Атанасов.

Какво очаквате от начинание като “Нагледно”? Какво бихте искали да прочетете, за което никой не пише?

Почти нямаме популярни места за критика - театрална, танцова, кино, пък вероятно и във всяка една друга сфера. Текстове, които хем да назовават проблемите, хем да се създават от експерти, които биха могли да дадат становище, посока, идея и да инициират диалог.

Как искате да се промени София в следващите 5 години? А 10?

Мечтая си за повече пешеходни зони. Особено в централната част на София. Откакто сме в пандемия, животът се изнесе повече навън. Това е много приятно и се надявам още повече да се случва занапред.

Начинът, по който София изглежда, отразява това, че липсва градоустройствена политика като във Франция, например. Огромни екипи, които се занимават с това как изглежда един квартал или една улица. И с изравняване на естетическите представи за това как трябва да изглежда, да се запази и поддържа. Тук, ако човек се разходи из някои улици и активно наблюдава пейзажа, може да се хване за главата колко безвкусно се добавят нови сгради и как нехайно се отнасяме към старите. 

Има ли нещо, което не Ви попитах, и искате да споделите?

Да… Чрез култура може да се промени обликът на цял един квартал. Домът на киното е входът към стария еврейски квартал, който хората в София преди седем-осем години считаха за неприветливо пространство заради маргинали, клошари, емигранти и т.н. Изключително плашещо е, че в отношението към тези хора преобладават страх, отвращение - с други думи, брутално невежество към факта, че същите са в това положение, защото най-вероятно не са могли по-добре. Аз лично съм срещал неведнъж възражения от хора, които не идват в Дома на киното заради квартала, защото не се чувстват в безопасност, защото им е неприятно и грозно.

Покрай хилядите зрители и посетители през последните години, Домът на киното се превърна в локален притегателен център. Благодарение на усилията на тогавашния програмен директор Оли Гоц и колеги от други организации, Домът на киното беше и първи домакин на инициативата „КвАРТал“. Всичко това помогна на квартала да си върне репутацията на пъстро и привлекателно сърце на София. Едно от най-хубавите места за разходка - дали ще е архитектурна, за вечеря, или из изложбените пространства и галерии. Тази тенденция за мен е много важна, защото вече по-рядко чувам възраженията, за които споменах. Очевидно нещо се е променило в нагласите на хората, а не че арабската част на Женския пазар е изчезнала (сега масово ходят там на бръснар) или има по-малко емигранти и бедни хора. Подчертавам, че отговорността за тяхното приобщаване е на всички нас! Е, и наличието на Lidl сигурно помогна.

Близък чернобял кадър на Христо Христозов, зад него се виждат макари с филми, които не са на фокус.
Христо Христозов в Дома на киното. Снимка: Александър Атанасов.

Този писмен коментар изразява личното мнение на автора. Не е задължително то да съвпада с позицията на редакторския екип на "Нагледно".